Подбор на деца за професионален футбол. Интервю с Томас Лафчис

Елена: За мен е огромно удоволствие да посрещна в нашия канал известния Томас Лафчис. Той е бивш вратар на ФК „Левски“ и на гръцкия ФК „Панатинайкос“ и един от най-добрите президенти на ФК „Левски“, когато те са постигали едни от най-добрите си резултати. За мен и за нашите зрители е много важно да разкажете как се избираха децата, които да започнат да се занимават с професионален спорт през 80-те и 90-те години.

Томас: Ще се върна малко по-назад. По мое време, през 60-те години, децата се подбираха в самите училища. Съществуваше т. нар. райониране и всеки отбор си имаше определен район. Училища се посещаваха от треньорите и съвместно с преподавателите подбираха децата, най-вече по техните физически качества. Отчитаха се и генетичните възможности на родителите, за да се прецени какви перспективи за развитие ще има детето в бъдеще. Преподавателите и треньорите избираха за какъв вид спорт би било най-подходящо. Имаше и много строг медицински контрол. Децата минаваха през определени процедури преди да започнат да тренират. Във времената, в които поех ФК „Левски“, си взаимодействахме с училищата по районите. Клубът тогава имаше два района – единият беше около стадион „Раковски“, а другият - в „Подуяне“. Поддържахме връзка с директорите на всички училища, които се намираха в тези райони, за да насочват децата към нас и към футбола. Всеки ръководител тогава искаше да привлече най-талантливите деца за неговия спорт и съществуваше известно съревнование между нас.

Елена: Давали сте шанс на всички да покажат качества и от голямата маса сте избирали една част, които да продължат в елитния спорт. 

Томас: В годините, преди демокрацията, не е имало дете, което да бъде отхвърлено. Не трябва да забравяме, че професионалният спорт не може да се развива без масов спорт. И това е разликата със сегашното положение – тогава се наблягаше на масовия спорт, от който излизаха много таланти, които можеше да бъдат подбирани от треньорите и ръководствата. По времето, когато ръководех „Левски“, изрично бях задължил треньорите да не отхвърлят деца. Един юноша на 15 години може да е пълничък и нисичък, но на 17 години вече да притежава всички данни за добър футболист и състезател. По онова време нямаше заплащане от страна на родителите.

Елена: Как се издържаше тогава масовия спорт?

Томас: Ние сме помагали на директорите на училищата, за да може да ни подбират добрите състезатели, чрез малки стимули към преподавателите. Имахме над 800 деца във всичките ни групи. Срещали сме много проблеми и от финансово и от административно естество, но няма да забравя думите - „нe трябва да се отхвърля дете“. Сега може би също не отхвърлят деца, но причината е друга – финансовата, защото се събират пари. На един треньор се падат по 80-90 деца, но тогава той няма как да работи с тези деца. 

Елена: Може ли да споделите опит, как се справяте с травми, защото в детска възраст, децата са крехки, нямат изградена мускулатура, често имат болки на растежа. Имаше ли превенция или се третираше само следствието?

Томас: Това е сериозен проблем – и в училищата, и в клубовете имаше медицински персонал – сестри и доктори, които всяка година правят медицински прегледи, защото в една определена възраст децата израстват изведнъж. Много е важно да се проучват децата, да се следи за тяхното израстване и да се водят графици на всички прегледи, които трябва да се правят. Преди време се следеше много строго, защото травма в детска възраст може да се окаже фатална за бъдещето на детето като състезател. 

Елена: Беше ли популярно да се правят индивидуални стелки и да се персонализират футболните обувки?

Томас: Това е нещо, което повече се развива през последните години и смятам, че може да облекчи влиянието на тези проблеми, които са следствие от растежа на едно дете. Родителите трябва да внимават, защото средата, в която живеят децата е много по-различна от преди. Навремето децата играеха навън на улицата, боси в кварталите, което подобряваше ходилата им и им даваше стабилност. В момента те са по-чувствителни, по-глезени и едно навременно третиране със индивидуални стелки може да спести много проблеми в бъдеще.

Елена: Дали искате да поговорим малко за развитието на спорта и спортните клубове – в частност футболните - какво е било, когато сте бил треньор на ФК „Левски“, какво е сега и къде се намираме спрямо световния спорт.

Томас: Много трудно се правят сравнения на поколения. Говорим за един период преди 25-30 години, в който промените в България доведоха до тотален срив на много отрасли, включително на спорта. Спомням си, когато поех „Левски“, пролетта на 91`, нямаше средства, футболистите не искаха да идват. Различните ведомства бяха поели грижата за клубовете, което в момента се осъществява от частни лица. Много рядко държавата или общините стоят зад клубовете. Тогава нямаше публика, идваха по 500-600 независимо дали на „Левски“ или „ЦСКА“. Бяха трудни години с единствената разлика, че нямаха тези огромни задължения, които имат клубовете в момента. Не говорим само за България, в чужбина големите клубове също имат задължения. Футбола се комерсиализира и политизира и тези две неща убиват истинския спорт и дават предпоставка истинските фенове на спорта да се разочароват. През 90-те години ние с моите колеги успяхме да съхраним ФК „Левски“ и да го издигнем до хегемон, независимо, че последните години, които наричах мутризацията на българския футбол не ставахме първи, а вечно втори по простата причина, че имаше и други фактори, които влияеха на резултатите. Показателно е, че имахме средно по 18-20 хиляди души на всеки мач, които вярваха, че Левски е изключение от другите отбори в българския футбол и ни подкрепяха. Трудно се управлява един толкова голям клуб, особено сега, когато бюджетите скочиха толкова много. Моето мислене тогава беше, че трябва да се простираме спрямо чергата. Ние имахме бюджет 3-4 пъти по-малък спрямо този на „ЦСКА“, „Локомотив“, но същевременнно имахме най-големите успехи. Всичко е въпрос на организация. Не се осмелявам да давам съвети за сегашната ситуация и за нивото на футбола в „Левски“.

Елена: Ние от AllSport искаме да го чуем.

Томас: В продължение на 10-15 години давах мнението си безплатно към ръководителите на футбола, как трябва да се организират тези академии. Не може един треньор да работи с повече от 10-12 деца. Нека да покажат къде са успели да постигнат това. Трябва деца на определени възрасти да играят на по-малки игрища, за да могат след това да бъдат научени на основите в технически и тактически план. Това са неща, които са елементарни и на се сложни. В другите държави това е въведено още от 80-те години. При нас все още се говори за промени, за създаване на академии и за това, как трябва да се работи.

Елена: Кое е това, което спира да се създават академии? Терени ли няма? Треньори? Паркове?

Томас: Много по-лесно е да вземеш изградени футболисти. С малки изключения, идват много треторазрядни футболисти, които са събирани от плажове и барове. Много малко са тези, които наистина заслужават да играят в нашето първенство. Разбира се и самата схема на първенството е погрешна. Многото чужденци, които се допускат, влияе пагубно за футбола в България. В последните години в почти всички големи отбори в България, участват само по 1-2ма български футболисти.

Елена: Къде е проблемът?

Томас: Виждате хаоса, който е в българския футбол – има конгрес, няма конгрес, има президент в оставка, няма президент в оставка. Има нови хора, които се стремят да променят нещо, но за мен това е една затворена система, която трудно се поддава на промени. Ние казваме „те трябва да се променят отвътре“, но няма как да се променят. Това са едни определени системи, които си живеят добър живот, без да се интересуват за външния свят. Те са щастливи и не намират за нужно да се променят.

Елена: В момента живеем във времена на много бързи и динамични промени. Едва ли хората по високите етажи ще се вслушат в това, което говорим с Вас, но може да се обърнем към родителите, които искат децата има да растат физически и ментално здрави. Какво бихте посъветвали тези родители?

Томас: Основното е да ги подкрепят. Да извадят тези деца от телевизорите и телефоните. Това е една зараза, която вече години наред пречи на нормалния им цикъл на растеж. Може би част от големия проблем е, че не останаха места, на които да спортуват тези деца. Условията са с малки изключения трагични. Родителите трябва да се консултират със специалисти и за тяхното здраве и за тяхното развитие, защото не всяко дете става футболист. 

Има много други спортове, освен футбола, в които могат да се развиват. Такива, в които сме имали много големи успехи. За съжаление, материалната база не отговаря на това, което бихме искали да имаме. Аз давам малък пример – в цял свят децата до 12 години тренират заедно – момичета и момчета. Това е правило в цяла Европа, Америка, Канада. След 12 годишна възраст те се разделят. В България това го няма. Ако имате дъщеря на 8-9 години и я заведете в клуб, ще Ви се изсмеят. Това е нещото, което според мен е голям пропуск и грешка на хората, които управляват футбола години наред. Те получават едни огромни суми за женски футбол, но той не може да съществува ако няма подрастващи деца, които да бъдат научени от малки. Това е нещо, което трябва да се наложи в българския спорт – участието на всички деца. Родителите трябва да се интересуват от това.

Елена: И може би да дават личен пример, за да е възпитателно?

Томас: Родителите са забързани в ежедневието си и може би не си дават сметка, колко е тежко за самите деца да се насочват сами. Някой трябва да им помогне. Много малко родители прекарват повече време на въздух с децата си. Радва ме, когато виждам семейства навън с колела, въпреки лошите условия у нас, които не се създават, както трябва, за да могат всички да спортуват. Хубаво е да има места, където да играят колективни спортове с други деца и други родители. Нещо, което би допринесло и за тяхната по-добра ориентация в спорта.

Елена: Коя е държавата според Вас, която развива най-добре футбола?

Томас: Ако говорим за деца и подрастващи – това са Щатите, Канада, Англия, може би и Китай. Спомням си по време на Световното през 94` година Щатите имаха 11 милиона регистрирани футболисти. Друг е въпросът, че поради тяхната система на провеждане на първенствата, не могат да се развиват. Там има една мениджър лига, която е финансирана от богати хора. Те няма как да взимат деца „отдолу“. Те взимат чужденци, защото търсят атракцията. В България това е основният проблем – липсата на материална база. Няколко отбора имат създадени академии, които са прилични, но нивото на подготовка на специалистите, които трябва да работят с тези деца, е под всякаква критика, защото е останало 30-40 години назад. Въпросът с материалната база също е много сериозен, защото тя просто не съществува. Всичко се дава за първите отбори. В много от останалите от Висшата лига няма условия за децата и те стоят отхвърлени настрани. Когато бях в „Левски“, през 90-те години създадохме една база с 5 помощни игрища, за да има място за децата. Всичко беше въпрос на организация – не че сега не могат, а просто са им други приоритетите.

Елена: Надявам се тези приоритети да се променят и нещата да потръгнат, както трябва, за да имаме истинско развитие на спорта и добри качествени спортисти.

Томас: Въпросът се свежда до там, че възможностите на държавата трябва да се съчетаят с желанието на тези, които управляват спорта. Не без значение е и общественото мнение и общественият натиск. Ако се върнем назад във времето, ние сме били на челни позиции на олимпиади. Сега се радваме на един бронз или сребро и казваме „страхотни резултати“ и „златно поколение“, но кое е златното, след като не можем да постигнем тези резултати. Във футбола достигнахме най-високия си връх с 4-то място на Световното в Щатите и оттам нататък започна плъзгането по надолнището. Вече години наред сме на дъното, но за ръководството на българския футбол това няма никакво значение. Децата се влияят много от успехите на един клуб или национален отбор. През 90-те години цялото поколение на възраст между 8 и 15 години бяха фенове на „Левски“, защото обичат да вървят след победителите. Сега са фенове на „Лудогорец“ по същата причина.

Елена: Всички обичат победителите. Беше ми изключително приятно. Надявам се, че в бъдеще ще има по-добри времена за нашия спорт. Това беше Томас Лафчис.